Ruta Quetzal

Жулиян от 9клас спечели 

Наградата от 40 дневно пътешествие до Белгия,Испания и Панама.

Кратко интервю от Жулиян взе Викторя от 9е клас.

Защо реши да участваш? :

Защото това е една невероятна възможност да се посетят толкова интересни места и опозная различна култура

Защо избра темата за парка Darién? :

Още, когато се запознах с темите, реших да избера темата за парка Darién и да направя оригама на един от представителите, които обитават там.

Мислеше ли, че ще спечелиш? :

Всеки, който участва се надява да спечели.

Какво мислят родителите ти за това? :

Подкрепяха ме през цялото време и ми съдействаха с каквото могат в направата на папагала.

Колко време ти отне за да направиш папагала? :

Имах срок от 3 седмици, през които започвах всичко от начало, но крайният резултат беше впечетляващ .

Това ли е единствената ти оригама? 

Имам още 2 проекта: един лебед и един паун. Взех идеята от братовчед ми, хареса ми и реших да пробвам. Беше преди около 2 години. Този проект се състои от над 5000 части.

Как се почувства когато разбра, че си спечелил?

Много се зарадвах, някои от близките ми бяха по-развълнувани от мен.

Как разбра за конкурса?

В един от часовете, учителят ми по Испански, Алфонсо Родена ме запозна с конкурса и ми помагаше давайки ми напътствия.

Колко време ще продължи пътешествието ти?

40 дни през които ще посетя различни забележителности в Белгия, Испания и Панама. С нетърпение очаквам да се запозная с представителите на другите страни.

START

 15-годишният Жулиян Жеков ще участва в експедиция в Панама

 

15-годишният варненски ученик Жулиян Жеков ще тръгне по стъпките на откривателя на Тихия океан Васко Нунес де Балбоа. 

 

ici + d'info

 

 

добавено на 22.01.2014

РУТА КЕТЦАЛ

 

 

Рута Кетцал- мислех,че е просто едно приключение, а всъщност това е било животът. 35-дневно приключение, 225 участници от 53 страни, със съдействието на банка Билбао и ЮНЕСКО. Имах възможността да участвам в това незабравимо преживяване, изпълнено с емоции, трудности, много красиви моменти и завършило, тоест продължило, с истински приятелства. Рута Кетцал е ежегодна експедиция, посветена на съществен момент от историята. През 2013 се навършиха 500 години от откриването на Тихия океан от Васко Нунес де Балбоа и пътешествието беше именно по неговите стъпки.

Всичко започна като поредния опит в конкурс без много обнадеждаващи чувства. Алфонсо, учителят ми по испански, беше записал за участие 5 участници от училището, от които накрая останах само аз. За кандидатстването се изискваха проект на една от трите теми: „ Национален парк Дариен”, „От Европа на Карлос V до европейския съюз”, „Откриването на Тихия океан”, бил той литературно произведение, пластичен проект или нещо игрално, и съчинение за решаване на някакъв екологичен или социален проблем. Бях решил, че ще участвам с оригами и затова избрах темата за парка Дариен като най-  подходяща, за да направя оригама на някой от обитателите там. Спрях се на един от застрашените видове папагали. Цялата зимна ваканция замина в правене на части за папагала, над 5000 ... Най-трудното беше сглобяването понеже в интернет има само снимки на завършените оригами без подробни инструкции, и бях принуден да импровизирам. Цяла ваканция в правене на части и несполучливи опити да го сглобя. Започнахме училище и до крайния срок оставаха 5 дни, 5 почти безсънни дни и нощи, за които с помощта на семейството направих папагала, който иначе се прави за около месец, а съчинението за решаване на проблема със замърсяването го оправих за 1 вечер. Честно казано почти никой не очакваше да спечеля конкурса, защото наистина е трудна задача апък и не съм чак толкова добър по испански. Като единствен представител на училището ме поканиха на интервю в испанското посолство в София. Деня след интервюто, точно преди да отпътувам обратно към Варна, ми се обадиха с думите: „Жулиян, ти си победител в конкурса Рута Кетцал”. Трябваше време докато осмисля какво се случва и какво ще се случва, знаех, че предстои нещо голямо, но не можех дори да си го представя докато не го преживях. В първия момент дори майка ми и баба ми бяха по- развълнувани от мен.. На 2ри юни отидох испанския посланик да ми връчи екипировката- 2 раници, ботуши, сандали,тениски… Последните дни настроението вкъщи беше доста приповдигнато, подготовката течеше доста усилено, майка ми беше направила 300 гривнички, които да раздам на останалите участници.

19ти юни, ден преди рождения ми ден, получих най- големият подарък включващ пътуване, нови приятели, незабравими преживявания. Отивах някъде, където никога не съм предполагал, че ще отида, с хора, от които не познавах нито един, някъде без телефон, без познати, сам, с 2 раници  багаж… ( не мога да си представя какво и е било на майка ми). За първи път летях със самолет. И то сам. Полетът ми до Мадрид беше от Варна с прекачване в София, но понеже първият полет закъсня, пристигайки на летището в София няколко пъти чух по високоговорителите: „ Последно повикване за Жулиян Жеков”. Страшни мисли ме превзеха, че може да изпусна самолета, голяма паника. В крайна сметка не отлетя без мен- последния качил се на борда с „леко” закъснение. В Мадрид 2 жени ми помогнаха да стигна до багажа си, защото  иначе щях да се изгубя в летището. Взех багажа и в чакалнята ме чакаха 3ма от отговорниците, които щяха да ни заведат в лагера. Първите дни ми беше наистина трудно да говоря само на испански, но постепенно се свиква. Със сигурност не говорех напълно вярно, но важното беше, че ме разбират. Когато пристигнахме в лагера, там бяха испанците с родителите си. Възползвах се от случая и помолих една майка за телефона и, нямаше как да не кача снимка във фейса, че съм пристигнал жив и здрав. Предстоеше първата нощувка в палатки, след която следваха още 33.. Обясниха ни как се опъват палатките, в началото беше голяма мъка, но после с лекота ги опъвахме всяка вечер и прибирахме всяка сутрин.

На другия ден пътувахме за Панама, 10 часов полет, лудница.. Заради часовата разлика рожденият ми ден продължи 30 часа. На летището над 100 човека ми пяха „ честит рожден ден”, а когато пристигнахме в Панама, го изпяха още веднъж и беше заснето, и веднага качено във фейса разбира се. Това беше единствения начин аз да контактувам с близките ми, а те можеха всеки петък да ми пишат имейли. Първата вечер в Панама, спахме в един зоопарк. Бяхме 12 групи, 7 момичешки и 5 момчешки, от по 20-21 човека с по един отговорник. С нас бяха и шефът на отговорниците и водач на групата, журналисти и фотографи. Първата вечер си взехме и първият душ, къпаха ни пожарникари, с пожарникарския камион и маркуча.. голям кеф, голямо забавление и единствения начин да се изкъпеш.

В джунглата бяха най- големите трудности. Заведоха ни с канута до едно индианско племе, където приспахме. Бяхме им гости и те ни готвеха типична индианска храна- банани, пилешко, риба и ориз. Рибата беше великолепна, а бананите ги опитахме и печени, и пържени, и варени. Беше страшна жега, над 35 градуса, около 90 процента влага и се стъмва в .18-18:30. Навсякъде гъмжеше от едни малки мушички, които предизвикваха такива рани с ухапванията си, че доста хора после не можеха да си обуят ботушите от подутини. На втория ден предстоеше първият преход през джунглата, над 7 часа през кал, в най- голямата жега, а уж беше студения период, с 10 килограмови чанти на гръб… всички бяхме скапани, някои пред припадък, доста работа имаше за двамата лекари, които ни придружаваха. Всеки имаше по 1 или2 литравода за целия преход, но при такива условия2 литране са нищо. Точно тези преходи бяха едни от най- сплотяващите, виждаш как всеки е готов да ти помогне, да ти даде последните си глътки вода, да ти носи раницата ако си прекалено изтощен, да ти подаде ръка на някое по стръмно място, а може дори все още да не си познавал човека.

След дългия изпълнен с трудности път пристигнахме във второто индианско племе. Само свалихме раниците и всички на баня, в реката, по индиански. На другия ден имахме различни занимания с индианците, показваха ни как готвят, как плетат цветни кошници, дори един билкар ни обясняваше лечебните свойства на някои растения. В това племе за разлика от предното повечето хора говореха испански. По време на цялата експедиция, почти всеки ден имахме лекции, някои от темите бяха „ да бъдем доброволци”, „ водата” и доста исторически свързани с темата на експедицията.

            Освен всички хубави моменти, ще разкрия и някои не чак толкова приятни. Едно от най- важните неща на експедицията беше дисциплината, все пак да се контролират 225 човека не е лесно, и при по- сериозни нарушения, непослушниците бяха пращани по домовете си на свои разноски. Една от последните вечери пък изкараха от палатките всички, които говореха, строиха ни в една редица около 40 човека и Хесус Луна, отговорникът и главният в лагера, ни поговори с доста сериозен тон. Не се е повтаряло след това.

            Времето в джунглата беше наистина изграждащо за всички ни. Беше едно голямо изпитание на волята, но знаеш, че няма отказване, нито пък това преживяване ще се повтори, и си задължен да му се насладиш изцяло. Създаваш приятелства за цял живот, незабравими моменти, които винаги ще помниш, на места, които може повече да не посетиш.

            По време на експедицията беше забранено да купуваме, освен когато не ни кажат, че имаме свободно време, което се случи около 5 пъти за цялата експедиция. Единия път беше при индианците, които освен хранителни стоки, предлагаха ръчно изплетените кошници, кутийки, бижута, различни сувенири, но цената беше прекалено висока от сорта на 50 долара за една миниатюрна кутийка за бижута..

            След индианските племена продължихме с пикапи към планинската джунгла. Оставиха ни на около 10км от мястото, където щяхме да нощуваме, в най- голямата жега на обяд. Беше супер изтощаващо. Близо до лагера имаше рекичка, в която се охладихме и изпрахме дрехите си. Този беше и първият петък за получаване на имейлите. Това бяха едни от най- хубавите моменти, при положение,че нямах никаква друга връзка със семейство и приятели, много се радвах на всяка написана дума.

            Да ви обясня как става организацията с толкова много хора, не е чак толкова трудно, просто всички правехме всичко в група, докато не се съберем цялата група не може да отидем да ядем или да се изкъпем, или каквото и да било. За да става бързо преброяването всеки имаше номер и брояхме на глас, ако някой липсваше всички започвахме да го търсим, защото е доста неприятно да стоиш гладен, заради някого, който е забравил за правилата.

            Последния ден в джунглата, последния толкова тежък преход за откриването на Тихия океан. В крайна сметка, когато стигнахме до върха, от където Балбоа е видял Тихия океан за първи път, не бях никак очарован- океанът беше толкова далеч, че почти се сливаше с небето, и едва се виждаше. Пътят до там беше тежък и стръмен. Като бонус на връщане заваля и един дъжд. Кал, хлъзгаво, жега, дъжд. Така ни изпрати джунглата. През целия ни престой в Панама с нас имаше войници, които ни охраняваха, и на преходите вървяха с нас.

            След престоя в джунглата най- после се върнахме в цивилизацията. Опънахме палатките в един парк точно до океана, нещо като нашата морска градина. Една седмица имахме семинари почти по цял ден, за работа в екип, развитие на креативното мислене и решаване на социални проблеми. За мен това бяха едни от най- скучните дни, защото лекторите говореха само на испански и не разбирах по- голямата част от лекциите, но и това мина.. Разведоха ни и из стария град Панама, където ни прие първата дама, защото президентът бил зает. Посрещнаха ни с народни танци и почерпка, която беше добре дошла за всички. Всеки получи и подарък чаша, но понеже нямах много място в раницата, моята в последствие се счупи. Вечерта бяхме на вечеря организирана от президентската жена. Мислехме, че ще е нещо специално, по- различно от ежедневната ни храна и какво се оказа- пиле с ориз, поне имаше няколко вида, но пак пиле с ориз, почти всеки ден пиле с ориз.. какво като е традиционно ястие, организмът иска разнообразие.. Въпреки всичко беше вкусно.

            Следващия ден потеглихме към остров Табога. По пътя към пристанището минахме през един аквариум, където ни показаха представители от Тихия и от Атлантическия океан,дори подържах една морска звезда. Продължихме с 2 корабчета към острова. Пътувахме около час, а когато пристигнахме ни посрещнаха с танци, малко импровизирано беше, явно не се бяха подготвяли, но все пак важен беше жестът. Останахме на острова само за една вечер. Спахме в училището, някои в стаи, други на терасите. Моята група, както повечето пъти, беше последна, така че за нас нямаше място в стаите. За първи път беше хубаво, че сме последни. Нощувахме на терасите, беше по- хладно, не толкова задушно като в стаите, и имаше много красив изглед- плажа с палмите на5 метраот сградата, пълнолуние, ясно небе, друг остров точно срещу нас, и в далечината се забелязва Панама. На сутринта закусихме на плажа и след това имахме различни занимания- фехтовка, танци, риболов и разходка с лодка около острова. На отиване към новото място за лагеруване минахме през строежа на новия Панамски канал, който ще бъде по- голям от сегашния, за по- големи кораби и ще олекоти трафика. Разпънахме палатките на нос Сан Лоренцо, много красиво място до Карибско море. На сутринта такъв дъжд се изсипа, камионите със закуската дойдоха със закъснение, след като вече всички бяхме мокри.. Главното за деня- разходка из едно селце и свободно време. Пристигнахме в селото и ни вкараха в църквата, където местен ни разказа за историята на родното си място. След това обядвахме и се изкъпахме под пожарникарския маркуч. И накрая- дългоочакваното свободно време, веднага отидох до най- близката телефонна кабинка да звънна вкъщи. Беше около 17:30- 18:00, в България 7 часа по- късно, тоест около 1 през нощта и се обаждам аз, вдига баща ми сънен и в първия момент не можа да ме познае, защото  не е очаквал да се обадя. Поговорихме малко и после продължих с пазаруването. Докато обикалях от магазин в магазин румънецът Богдан ме извика от едно заведение. Бяха се събрали доста хора и Богдан черпил всички, защото трябвало да си изхарчи всички долари иначе в Румъния щели почти да се обезценят. За ‘радост  на всички ’ в заведението предлагаха само пиле с ориз и риба.. Какво да правим, щом черпи как да откажем да хапнахме пак по една порция от любимото ястие. Вечерта в палатката Серхио- мексиканеца, ни показа, че е купил всичките 100тина гривни от един магазините, и подари по 2 на мен и на другото момче в палатката- Хорхе. Следващия ден обядвахме в луксозен хотел, имаше наистина много и разнообразна храна и всичко беше много вкусно. Направих една от най- големите грешки през експедицията, исках да опитам от всичко и преядох… Следващите 3 дни се чувствах ужасно, беше ми много тежко, сякаш пред умиране. Научих, че не трябва да се прекалява с храната, колкото е и каквато и да е.

            Последен ден в Панама, нощувката на мястото, на което приспахме и първия ден- зоопарка. Този път обаче и го разгледахме. За следващия ден остана едно от най- важните посещения в Панама- Панамския канал. Бяхме разделени на 2 групи от по 110 човека и първата група вече беше отпътувала към Испания, за да приготви лагера там.

Сутринта ни раздадоха по 1 нова чиста тениска, която да обличаме само за полетите, и се отправихме към канала. С корабче минахме през шлюзовете и разбира се си направихме много снимки там. Дадоха ни и имейлите, много приятна изненада, защото бяхме наказани и не знаехме кога ще ги получим. Относно канала, беше неочаквано тесен, можехме да пипнем стената докато се изкачваме нагоре. Така завърши пътешествието ни в Панама, много преживявания, трудности и незабравими моменти. На летището се сбогувахме с помощниците от Панама, сприятелихме се с тях, въпреки че бяхме заедно едва за две седмици.           

            Най- после у дома, по-точно в Европа. След 10 часов полет пристигнахме в Мадрид, където ни посрещнаха родителите на испанците. В самолета седях до един журналист и си говорихме доста. Разменихме си координатите и ми подари един ключодържател, много ценен за него. На летището всички се разпределихме по домовете на испанците, където можехме да се изкъпем, да ни изперат дрехите и да си починем малко. Бях в дома на Давид заедно с Петър от Унгария и момчето от Ирландия. Семейството беше много гостоприемно, нагостиха ни с вкусна храна и се погрижиха да се свържем с роднините ни по интернет. Вечерта пак ни върнаха в лагера.

            На сутринта отпътувахме към Белгия, почти 24 часа в автобуса, имахме време за сън и почивка. Пристигнахме в Брюксел и в един парк закусихме военна закуска, раздават ги на войниците и на нас ни дадоха понеже нямаше организирана закуска. Военната е една кутия с бисквити, концентрирано мляко в тубичка и кафе. Има и малка ламаринка за котлонче, витамин Ц, горящи таблетки, четка и паста за зъби и дъвка. Разведоха ни из града, видяхме статуята на момчето, което пикае, и посетихме европейския парламент. Следващите дни посетихме и Гент и Брюж, исторически музеи и културни паметници, разведоха ни с лодки по каналите на града и имахме малко свободно време, да си купим сувенири, белгийски шоколад и каквото искаме, но понеже повечето закъсняха за уговорения час, това беше последния път, в който имахме свободно време за разходка и покупки. Белгия лагера беше един от най- добрите, единственото неудобство беше, че трябваше да вървим 10 минути до мястото за хранене. Иначе имаше бани, душове, топла вода ако се доредиш първи..  Къмпинг парк с места за палатки, доста приятно, но температурата беше драстично по- ниска от тази, от която идвахме. Като отивахме на закуска беше 13 градуса, през деня се стопляше, но вечер пак беше голям студ. Хубаво беше, че не валя. Последната вечер в Белгия беше една от най- тъжните. Серхио, момчето от моята палатка, нещо беше сгафил и вечерта като лягахме беше разстроен и тъжен. Не ни каза точната причина, но се опасяваше, че може да го изпратят вкъщи на другия ден. Не вярвахме, че това ще стане, но на сутринта Серхио го нямаше, беше си заминал, въпреки че не по свое желание. Не знаем със сигурност какво е направил, нито дали оплакванията срещу него са верни, но експедицията за мексиканеца приключи една седмица по- рано.

            На връщане към Испания минахме през Париж. Посетихме седалището на ЮНЕСКО, а след това обиколихме някои от забележителностите на града- Айфеловата кула, Лувъра, катедралата Нотердам. Не нощувахме във Франция, а вечерта към 12-1 потеглихме към Испания, за да не губим време. Наистина Париж е хубав град, но не ми допада за живеене, прекалено голям е и някак некомфортен. Пред Айфеловата кула се вдига голяма пушилка, а светофарите се сменят прекалено бързо, още не си и по средата на улицата, и вече е светнало червено. За разлика от Панама, където се стъмваше в 18:30, тук се стъмни чак към 22:30.

            След дълго пътуване най- сетне в Испания. Лагерувахме в планината, близо до един манастир. Последният дълъг поход за експедицията беше в планината, до реката, която снабдява Мадрид с вода, и който искаше можеше да се охлади. Аз пропуснах това удоволствие да замръзвам в ледена вода на1650 метрависочина, но някои се насладиха на този шанс. На другия ден посетихме близкия манастир и организаторите на експедицията подариха обувки на монасите. След това в близкото село Сан Лоренцо минахме през шоколадовата фабрика на дегустация. Не стояхме дълго, защото 230 човека трябваше да се изредят в един малък цех, за да опитат от шоколада.

            Пристигнахме в Мадрид, в двора на „Канал на Изабел II”- компанията, която снабдява Мадрид с вода, и е спонсор на „Рута Кетцал”. Това беше може би най- хубавото място за лагеруване, имаше бани и тоалетни, и мястото за палатките беше много приятно. От испанците разбрах, че ни е готвила една от най- известните испански готвачки и наистина всичко беше великолепно, а жената беше страхотен човек. Първия ден ни заведоха в двореца на краля, където са официалните приеми, и в музея „Прадо ”, но понеже изоставахме с времето ни разведоха набързо и екскурзоводката ни показа само най- известните картини и разбира се своите любими. Срещнахме се и с Мигел де Ла Куадра- Селседо- директорът на експедицията, който поради напредналата си възраст не беше с нас в Панама. От негово име имахме почерпка по един горещ шоколад в едно кафене. Следващият ден беше един от най- специалните- срещата с принца. Всеки който си носеше, беше облечен с народната си носия. Аз разбира се бях с потурите, ризата и калпака, за да представя България. Изрепитирахме няколко пъти как да се наредим, кога да ръкопляскаме на принца, кога да спрем… Всичко мина по план. След речта на принца, всички минахме един по един да се здрависаме с престолонаследника. Направиха и снимки на всеки един в момента на ръкостискането, а след това и всяка група се снима с Фелипе. След срещата се върнахме в лагера за обяд и ни разведоха из столичното метро, а след това се разходихме в близкия парк. На сутринта преди да потеглим към Екстремадура, провинция в южна Испания, закусвахме известната испанска закуска чуроз с шоколад. Беше превъзходно, но развалиха хубавия момент, защото трябваше да бързаме за отпътуване. Първата спирка беше Херез де лос Кабайерос, малко селце, където спахме на един стадион за корида. Обядвахме обичайната испанска паейа с морски дарове, а след това обиколихме селцето- родно място на Васко Нюнес де Балбоа. За всички имаше подаръци от местната колбасна фирма, много мил жест. В читалището ни разказаха за историята на селото и ни подариха по една монета по случай 500 години от откриването на Тихия океан от родения в селото конкистадор.

 

            Последен ден на експедицията. Връчиха ни дипломи в медицинския факултет. В лагера имаше парти, но на никого не му беше до празнуване, като знаехме, че след часове ще се разделим. 35 незабравими дни, толкова приятелства и толкова преживявания, иска ти се да се прибереш вкъщи, да видиш близките си, но не искаш приключението да свършва, въпреки всички трудности, всеки би повторил рутата ако имаше възможност. Наистина не можеш да разбереш какво е в действителност докато не го преживееш. Научаваш се да оценяваш малките неща, всеки жест, научаваш, че може да се живее и без телефони, фейсбуци, телевизори и интернет, научаваш се да живееш в момента, от теб зависи дали ще пропилееш шанса или ще му се насладиш максимално. Не си бях представял, че ще вървя през джунглата в дъжд и кал, при 40 градуса температура и 90 процента влажност, не съм си и мислил, че ще се срещна с принца на Испания, не съм и мечтал за приятели от цял свят, но благодаря на Бог за този подарък. Както казах и в началото: „Мислех, че е просто едно приключение, но всъщност това е било животът” и както всички други, вярвам, че това не беше сбогуване, а просто едно „до скоро”.