Фотоклубът разказва за живота на гимназистите

Късчета минало

На 30 октомври 2018, в актовата зала

се събраха бивши учители от гимназията, както и г-жа Трънкова, директор от 1979 до 1990 година. Няколко класни бяха довели любопитни ученици, които цъкаха по смартфоните си и чакаха удобен момент да се изнижат. Защото миналото на нашата гимназия ИЗОБЩО не ги интересува. Те живеят днес и напред. 

Но ние старомодните, бяхме щастливи да видим бившите си учители и да споделим няколко спомена от времето прекарано в гимназията.

Поздравления за г-жа Мариана ПАНАЙОТОВА, която започна да събира спомените и на г-жа Катя ПОПОВА която ги редактира и г-жа Женя КЪНЕВА, която довърши започнатото дело, не без помоща на г-жа ТОТЕВА и Училищното настоятелство.

Понеже "СЛУЧАЙНО" нашият спомен беше изпуснат в печатния вариант на книгата, публикуваме го тук.

 Как създадохме фотоклуба

Спомени на Красимир Божинов випуск 1976.

70-те години в девети клас се изучаваше фотография като химичен процес. Госпожа Даскалова която ни преподаваше по химия, беше разбрала че баща ми Димитър Божинов е репортер в БТА и ме натовари да изнеса пред класа открит урок за фотографията. Получи се добре и трябваше да го повторя и пред  другите класове. И всички си помислиха че разбирам от фотография. А госпожа Даскалова дори ме заведе да ми покаже училищната фотолаборатория. Тогава тя се помещаваше под сцената на актовата зала. Когато се опитвахме да влезем, не можахме да отключим. Оказа се че там са се „скрили“ да играят табла Генчо и Христо  (техника и домакина – лека им пръст и на двамата)  и подпираха вратата отвътре. После се оказа че фотокръжока го въртят по-големите от нас, а ключът го държеше Величко от горния випуск(75). Трябваше да „изчакаме“ да завършат за да се „докопаме“ и ние до тази тъмна стаичка. Докато дойде нашият ред,  се научих и да снимам. През есента на 1974 г. Във Варна се проведе световното първенство по спортна гимнастика и баща ми ми беше осигурил пропуск и фотоапарат. И тогава по закона за късмета на начинаещия, направих една прекрасна снимка на Олга Корбут. Оказа се, че само аз съм снимал нейното съчетание на успоредка  и дори публикуваха снимката в пресфото. Така се харесахме с  фотографията. И с няколко мои съученици започнахме да снимаме всеки път когато имахме филм и фотоапарат. Филмите ги проявявахме в къщи в банята, а снимките ги копирахме в мазето. Годината се изтърколи и на 24 май 1975 г.  получихме ключовете за училищната фотолаборатория от Величко Тодоров. Вече бяхме най-големи в гимназията и имахме Ключ. За да можем да влизаме свободно в "тъмната стаичка", трябваше да организираме кръжок(тогава по линия на ТНТМ във всяко училище имаше най-различни кръжоци).  Баща ми се съгласи да води кръжока и идваше да ни чете лекции. А през другото време ключът си беше в нас. И всяко междучасие ние сме долу. И след часовете, че даже и в неделя. …. Не усетихме как мина и тази година, дадоха ни дипломите и всеки пое нанякъде.

Ето така през учебната 1975-76 се оформи една група от съмишленици, официално наречена  фотокръжок, а  ние решихме да го преименуваме на  фотоклуб  “ Младост“ – името го измисли Стаса от випуск 81. Кога и защо се преместихме на „днешният адрес“  и как се разви фотоклубът през годините, четете на сайта на фотоклуба - LABOTO.com

 автор: LABOTO.com

за първите фото-клуб ници един поздрав от Баго

http://www.standartnews.com/mneniya-intervyuta/kyuchukova_luvarat_e_shans_za_turizma_ni_da_ne_go_izpuskame-272510.html 

 днес 20 дек 2021 намерих този текст и го копирам/запазвам тук

СПОМЕНИТЕ НА ГЬОНЧО ГЬОКОВ - ВИПУСК 1962 - НЯМА ПРОФИЛ ВЪВ ФЕЙСБУК

Ина Влахова - https://www.facebook.com/groups/704105563465170/user/100000509333742 

2t0Sg32 aDpec9iem1berih 2l0176d  · Sofia  · 

ФРЕНСКАТА ГИМНАЗИЯ, ДЕТО ГОСПОД ПАЗИ Я (това го измисли Слави, но надали е имал предвид нашата гимназия, А ДАНО б.м.)

СПОМЕНИТЕ НА СТАРШИ

ПРЕМЕСТВАНЕТО ОТ ЛОВЕЧ ВЪВ ВАРНА

1958 – 1959 

Френската гимназия“Фредерик Жолио – Кюри“

ул. „Стефан Караджа № 32

15-ти септември 1958 година, първият учебен ден на френската гимназия във Варна с общо 266 ученика, 2/3 момичета и 1/3 момчета.

От този състав:

- 5 паралелки (а, б, в, в, г и д) подготвителен клас; общо 120 човека,

- 2 паралелки 8-ми клас (а и б) от френския отдел в Ловеч; общо 48 човека,

- 2 паралелки 9-ти клас (а и б) от френския отдел в Ловеч; общо 48 човека,

- 1 паралелка 10-ти клас от френския отдел в Ловеч – 25 души,

- 1 паралелка 11-ти клас от френския отдел в Ловеч – 25 души.

Директор на гимназията – Христо Йовчев, зам. директор – Иван Иванов, управител на пансиона – Цанко Кръстев.

Учебната година започна в сградата, където се е помещавало Военно-морското училище, с недовършен ремонт за нейно приспособяване за гимназия и пансион за живеене на учениците.

Всички момчета, около 80 души, в първите седмици бяхме настанени в обща спалня.

Подобно беше положението и с момичетата, настанени в две-три спални.

Сутрин учехме, а следобяд носехме строителни материали и чистехме. Преустройството и почистването на сградата приключи за около месец и половина и тогава: 

- Момчета от подготвителен клас, около 38 човека, настаниха в една спалня – североизток;

- Момчета от VIII, IX и Х-ти клас в спалня – югозапад;

- От XI-ти клас, 8 човека в саМостоятелна стая.

Всички спални бяха на третия етаж на сградата.

На същия етаж, в самостоятелна малка стая, живееше Бойо Боев – преподавател по химия, биология, анатомия и геология, завършил Софийския университет.

Трудните битови условия станаха причина за по-бързото опознаване с учениците от подготвителен клас, за създаване на приятелства и, като цяло, за сплотяване колектива на цялата гимназия, включително с учители и възпитатели.

Новодошлите възпитатели и учители от Варна, на първо място др. Бояджиева (възпитател по френски език) много държаха да подчертават на висок глас:

„C‘est pas a Lovetch! C‘est a Varna!“ – това не е Ловеч, това е Варна, явно, за да уязвят всички нас (учениците и учителите) дошли от Ловеч.

Бояджиева много скоро, обаче, беше принудена да се сниши, тъй като дошлите от Ловеч Живка Стоева, Бойо Боев, Цветана Георгиева, Васил Василев, Мария Арабаджиева и Кирил Константинов бяха на много високо професионално ниво като преподаватели и възпитатели.

Болшинството от учениците не само имаха отлични резултати в усвояването на френски език и на останалите предмети, но между тях имаше и голям брой с артистични наклонности и спортни качества.

Като резултат, др. Бояджиева стана обект на леки подигравателни закачки от наша страна, като ѝ се задаваха въпроси на френски език, за които се знаеше, че тя не може да отговори.

Още през есента на 1958 година варненската общественост бързо осъзна, че в града вече има гимназия от нов тип с национално значение, в която учениците са от цялата страна, живеят в пансион, преподава им се на френски език, и те имат учители и от Франция.

Авторитетът и привлекателността на гимназията бързо растяха, за което допринесоха и първите ни участия в спортните състезания.

Отборът на гимназията по волейбол – момчета, в който основно участваха Александър Златанов, Иван Савов, Людмил Йотов, Емил Дернев от XI-ти клас и две-три момчета от други класове, побеждаваше наред волейболни отбори на други гимназии и тяхни ?, в които учеха по 400 – 500 момчета.

Над всички блестеше харизматичният Александър Златанов – прекрасен спортист и човек. 

Много радости донесе и отборът по волейбол на момичетата, в който блестяха Станка Желева, Неда Гергинска, Иванка Хърватова, Янка ...? и други.

Срещите се провеждаха на две волейболни игрища, намиращи се в централната част на града, в присъствието на многобройна публика и голяма шумна агитка от гимназията.

Усърдно се подготвяхме за първото ни участие в празнична манифестация във Варна по случай 7-ми ноември, денят на Великата Октомврийска Социалистическа Революция. 

Почти месец време, всеки ден марширувахме по съседните улици „Македония“, „Братя Миладинови“ и други, пеейки маршове на български, френски и руски език.

Решаваща заслуга за отличната ни подготовка за празничната манифестация, освен нашето желание, воля, усърдие и амбиция да се изявим над другите участници имаха и др. Илия Божков, учител по пеене и др. Нели Обрешкова – учител по физическо възпитание, др. Бойо Боев, който бурно ни втълпяваше във всичко да сме първи; както и др. Цанко Кръстев – управител на пансиона.

За утвърждаване името и авторитета на гимназията немаловажна роля изигра обстоятелството, че в нея, като единствена в страната френска гимназия и единствена езикова гимназия във Варна, бяха приети значителен брой ученици от Варна и окръга, произлизащи от влиятелни и знатни семейства.

Битовите условия постепенно започнаха видимо да се подобравят, съгласно тогавашните критерии.

В столовата, вместо войнишките маси, сложиха маси за по четири човека. Храната се подобри и разнообрази. Много често даваха допълнително и повечето момчета бързахме да „се класираме“.

- Закуска: най-често чай, сирене, конфитюр. Празнични дни – мляко с какао, козунак;

-  Обяд: примерно меню – постна супа, пържени кюфтета с гарнитура, компот;

- Вечеря: боб яхния, кисело мляко.

Имахме лавка и в голямото междучасие – 10.05 ч. си купувахме закуски: кифли, вафли, банички, лимонада.

Доста често, вечерно време, на печката  в спалнята препичахме хляб, който мажехме със свинска мас.Незабравимо вкусни филии!

Понякога „проверявахме“ кухната на стола и, ако имаше останала храна, се разпределяше между огладнелите момчета, към които принадлежах и аз.

По отношение на личната хигиена, отначало ни водеха в градската баня в гръцката махала, докато отремонтират тази на приземния етаж. Къпането в банята беше всяка събота следобяд.

Всеки ученик имаше избродиран от майка си номер на неговите дрехи, които се перяха в обществената пералня (бельо, ризи, чорапи и други). Моят номер в Ловеч беше 49, а във Варна 9. По този начин лесно откривахмем в купа собствените дрехи.

В пансиона беше въведен строг режим и график на учебния процес, следобните занимания и свободното време, а именно:

- Ставане сутрин  – 6.30 ч.;

- Сутрешен тоалет и оправяне на леглата  – 6.30 – 7.00 ч;

- Ведрина и закуска  – 7.00 – 7.30 ч;

- Шест учебни часа  – 7.30 – 13.00, 

с голямо междучасие от – 10.05 – 10.25;

- Обяд  – 13.00 – 13.30;

- Свободно време, спорт, почивка  – 13.30 – 15.30 ч;

- Следобедна занималня, подготовка за следващия ден под контрола на възпитател по френски език  – 15.30 – 18.30 ч;

- Вечеря  – 18.30 19.00 ч;

- Свободно време  – 19.00 – 22.00 ч;

Разтоворите помежду си водехме на френски език. Излизане в града:

- Сряда  – 16.00 – 18.30 ч;

- Неделя  – 14.00 – 18.30 ч. 

Задължителна ученическа униформа за:

- Момчетата – тъмносини панталони и ученическа куртка, черни обувки, бяла риза, фуражка с герба на гимназията, шинел;

- Момичетата – черна ученическа престилка с бяла яка, черни чорапи и обувки, барета с герба на гимназията, ученическо дамско палто.

Класните ръководители и възпитателите бяха задължени да контролират спазването на носене ученическа униформа и налагаха наказания при нарушаване на правилата. Наказанията:

- Лишаване от правото на излизане в града;

- Забележка с вписване в ученическия бележник и т. н.

Учебното натоварване беше значително по-високо от  това в обикновените гимназии.   

Учебният процес продължава 6 дни – от понеделник до събота или общо 34 учебни часа, от които:

- Френски език  – 6 часа; 

- Френска граматика – 1 час; 

- Английски език  – 3 часа; 

- Руски език  – 3 часа; 

- Български език  – 1 час; 

- Българска литература – 3 часа; 

- История (на френски език)  – 2 часа; 

- География (на френски език)  – 2 часа; 

- Алгебра    – 3 часа; 

- Геометрия   – 2 часа; 

- Химия    – 2 часа; 

- Физика   – 2 часа; 

- Геология   – 1 час; 

- Физическо възпитание – 2 часа; 

- Пеене   – 1 час; 

Класен ръководител в 8-ми клас ни беше Илия Божков – учител по пеене и рисуване.

Роден 1918 година в Добруджа, баща му загива в Първата световна война. Израстнал в сиропиталища за сираци. Като отличник в училище, получава стипендия и завършва висше образование.

Съпругата му е от известно варненско семейство, завършила френска филология в Италия, преподаваше френски език на подготвителен клас. Двамата бяха естествено елегантни и се обличаха с вкус.

Илия Божков създаде хора на Гимназията. Благодарение на него навлязохме бързо в културния живот на Варна – постоянно ни организираше колективни посещения на оперни и театрални представления – концерти, музеи.

Културният живот във Варна беше много богат. Почувствахме голямото предимство в това отношение на голямия морски град пред Ловеч. Придобитите през този период познания в областта на културата се оказаха изключително полезни за бъдещото ни развитие.

Др. Божков беше голям футболен запалянко на отбора Черно море и често ни водеше на мачовете на отбора.

По алгебра и геометрия ни преподаваше Цветан Пенчев от Враца. Изключителен математик и педагог, с голямо чувство за хумор. Обичаше да пее. Веднъж го засякохме на обяд в столовата да пее на висок глас „Я циганский барон...“, „Домакине дай една чаша...“

В „А“ клас дойде да учи френският гражданин Андре Сегал, чиито родители – немски евреи - загинали по време на войната. Андре имаше големи пропуски в обучението си, най-вече по математика, но изглежда върху Пенчев се оказваше давление да му пише положителни оценки за преминаване в следващия клас.

При едно изпитване на Сегал, който се оказа неподготвен, но с предизвикателно държание и Пенчев изкрещя на френско-руски:

„Il faut que tu saches que я не боюсь!“ – трябва да знаеш, че не се страхувам!

Седмици наред цялата гимназия живя с тази сцена, която се разиграваше във всеки клас.

Преподавателят по френски език, г-н Морис Мерво беше тих, спокоен, уравновесен човек и с любов ни въвеждаше в тънкостите на френската лексика и граматика.

Клод Браими бе преподавател по история и география. Цял срок учихме за Великата френска буржоазна революция и походите на Наполеон Бонапарт.

Бойо Боев от село Деветаки, един от големите и незаменими символи на гимназията и пансиона, ни преподаваше химия и геология. Освен специфичните познания на предметите, ни учеше как да израстваме като истински мъже, да бъдем непоколебими, волеви, да се стремим да побеждаваме в живота. Рядка личност, оказала огромно  положително влияние върху всички нас.

По български език и литература ни преподаваше Мария Пандова от Варна, стараеше се много, но за разлика от Боев, нейните усилия да ни втълпи виждания за живота не дадоха резултат.

Интересни фигури бяха съвсем младите учителки – Александра Спасова от Варна – преподавател по руски език, завършила в Ленинград и Лиляна Ралчева, с родители бежанци от Македония – преподавател по английски език, завършила Софийския университет.

Двете ни преподаваха до XI-ти клас включително и ни предадоха знания и любов към езика. С тях останахме приятели за цял живот.

Следобедните занимания се водеха от възпитателите Мария Арабаджиева и Васил Василев, завършил френска филология. Васил Василев беше от Смолян и като дете е учил френски език при руски благородник, белогвардеец, емигрант в България. Говореше изключително богат френски език.

Отнасяше се към нас с чувство за симпатия и приятелство, разказваше случки от ученическите и студентските си години. Дипломната му работа в Университета написал на тема „Любовта в творчеството на Балзак“, определена от професора. Обичахме разговорите с Васил Василев и го подканяхме да разказва.

Той продължи кариерата си като преподавател по френски език във ВИНС (висш институт за народно стопанство) във Варна. 

През годините поддържахме близки отношения  и с др. Стоева – нашата учителка по френски език в подготвителен клас, която във Варна преподаваше на подготвителен „В“ клас.

В класа бяхме 9 момчета и 16 момичета. Седях на първия чин с Руси Марков – той до прозореца, аз от вътрешната страна. В спалнята леглото ми беше между Руси и Никола Петков (Коки).

Най-близки отношения имах с тях двамата и с Филип Гърков от Якоруда и Иван Колев от съседния клас.

От другите класове, приятелски оотношения имах с Янко Кстовски и Маринчо Въълчинов (Дървото) от XI-ти клас, Пеньо Костадинов и Енчо Дълбоков от Х-ти клас, Славейко и Ботьо от IX-ти клас, с Тенчо Василев (Чики), Христо Митков (Дивака), Христо Петров (Хирито), Иван Великов (Балата и други) от подготвителния клас.

Не е възможно да изброя имената на всички момчета и момичета, с които имах отношения на изразена и неподправена взаимна симпатия.

Спортувахме ежедневно. Първата година използвахме спортната база на ВИНС, тъй като в двора на гимназията още не бяха изградили площадки. Играехме баскетбол, като момчетата от нашия клас Никола Петков, Руси Марков, Христо Дренчев, Сашо Ковачев, Иван Колев от „А“ клас и аз, в продължение на три години бяхме заедно с Пеньо Костадинов и Славейко, баскетболният отбор на гимназията.

Къпехме се в морето и бягахме по пясъка на плажа и в Морската градина, след което се изкъпвахме със студена вода. Във физкултурния салон провеждахме състезания по свободна борба, на успоредки и халки, прескок на коза и кон, играехме пинг-понг.

Вечерно време спортувахме в спалнята: с пружини и гири, правехме лицеви опори и 1 000 клякания. Бях стигнал до шестдесет лицеви опори и хиляда клякания.

Тези от нас, които имаха добри данни, бяха привлечени в спортната школа: Емил Дернев – XI-ти клас, спринтьор; Йордан Кожухаров – Х-ти клас, бягане на средни разстояния; Ботьо Марков – IX –ти клас трибой; Славейко – бягане; Никола Петков – VIII-ми клас – копие; Кирил Камбуров – подготвителен „В“ клас – тласкане на гюлле и други момчета и момичета.

След спортуване често се обливахме със студена вода. Рядко някой боледуваше.

Друга част от нас се включиха в хора, художествената самодейност, ръководени с голяма вещина от Илия Божков. Сред солистите на хора изпъкваше Първан Захариев от Х-ти клас, плевенчанин. Неговото изпълнение на 

Un gamin d'Paris

C'est tout un poème

Dans aucun pays

Il n'y a le même

Car c'est un Titi

Petit gars dégourdi

Que l'on aime

Un gamin d'Paris

C'est le doux mélange

D'un ciel affranchi

Du diable et d'un ange

възпламеняваше публиката. На пианото бяха Мария Алексиева от „А“ клас и Олга от подготвителен.

Илия Божков организира редица успешни концерти на хора във Варна и дори в гр. Толбухин (сега Добрич). Имаше и танцова трупа, в която участвах с танца „Сваляне оковите на негрите“.

След зимната ваканция, която приключи на 14.01.1959 година, започна повсеместната подготовка за пролетния фестивал, една традиция, пренесена от Ловеч.

 В гимназията имаше медицински пункт-стационар с медсестра Зонкова и доктор Пашев. Когато някой от нас искаше да се наспи до насита, се опитваше да симулира заболяване, простуда, температура, болки и други оплаквания.

Д-р Пашев, лекар от старата генерация откриваше симулацията. Но веднъж, когато опитах да сторя това, заедно с Людмил Младенов – Верди от съседния клас, последният изненадващо, клатейки се ту на левия, ту на десния крак, запя:

„Доктор Пашев,

Както знаете, аз съм болен от незнайна болест“...

Д-р Пашев се обърна към Верди „Ти – в стационара“ и към мен „Ти - в класната стая“!

Интересни бяха празниците, след които вечерта, в киносалона, се провеждаше танцова забава в присъствието на преподаватели и възпитатели. Свиреше оркестър. Танцувахме валс, румба, танго.

Постепенно набрахме смелост да каним момичета от другите класове, да показваме кои от тях ни харесват и да си определяме срещи за ходене на кино и разходки.

В нашия клас пръв „тръгна“ с приятелка Христо Дренчев. С Анета Миховска; в съседния клас – Иван Колев с Янка, а Стефан Лалев с Нина. Никола Петков (Коки) хареса Румяна Влахова от подготвителен „Д“ клас, с тъмносини очи, от Варна и започна да излиза с нея. Тя имаше приятелка Мариана от Строителния техникум, с която ме запозна, срещнахме се няколко пъти, но не се получи. 

Имах няколко близки приятели-момичета, но на никоя от тях не можех да се спра. Не изпитвах влечение.

Христо Петров – Хирито ми споделяше, че харесва Иванка Хърватова от подготвителен клас, може би най-красивото момиче в гимназията, но не смееше да я покани на танц. Беше прекалено хубава.

Момчетата от XI-ти клас – Александър Златанов, Атанас Марков, Янко Костовски, Маринчо Върчинов, Иван Савов си „хванаха“ приятелки от техния клас; От Х-ти клас – Пеньо Костадинов, Енчо Дълбоков и Първан Захариев – от други паралелки.

През м. април 1959 започна записване за екскурзия с кораб до Одеса. Обявената цена за четиридневната екскурзия, със спиране в Кюстенджа – Румъния,  беше 350 лева, като се има предвид, че месечната такса за пансиона и храната бе 240 лева, а мама като работничка получаваше 400 лева.

Баща ми не можеше да устои на моето желание да отида в Одеса. Учех се отлично, учители и възпитатели бяха доволни от мен и ме обсипаха с хвалби на пролетната родителска среща, така че нямаше причина да не замина...

На 05.05.1959 имахме класно по руски език и след два-три дни, с кораба Дзержински, строен в ГДР, заминахме за Одеса.

Намерихме се в друг свят! Луксозен, изтънчен, непознат, красив. Разгледахме Одеса и бяхме безкрайно учудени от неговата изцяло европейска архитектура. Оказа се, че е проектиран от френски аристократи, избягали от революцията.

Имахме среща с комсомолци и пионери в едно училище. Посрещнаха ни като скъпи гости, сърдечно и дружелюбно. Там се запознах с Валентина Курдубан – четиринадесгодишна дъщеря на локомотивен машинист, с много красива външност и приятни обноски. Това момиче ми хареса и известно време си кореспондирахме.

Дълги години след това, се изясни, че и  Хирито я е харесвал и също е кореспондирал с нея. Така че, понякога приятелите имат един и същи вкус. Доста се посмяхме по този случай.

Дойде и краят на учебната 1958/1959 година. 

На 24.05. изпратихме абитуриентите от XI-ти клас – най-задружният клас, който познавам.

От 1954 година до ден днешен, вече 64 години момчета от този клас са неразделни приятели. Всички се реализираха в професионалната си кариера: Външно министерство, Външна търговия, МВР, Министерство на финансите, БАН, Българска телевизия, БГА Балкан.

Повече от половината от учениците в гимназията завършиха учебната 1958/1959 с отличен успех.Обявиха пълните отличници:  Славка Панайотова – IX-ти клас – от Свиленград и аз  - VIII-ми подготвителен – от Стара Загора. Прилагам фотокопие на бележника ми.

 

1957 – 1958 ПОДГОТВО В СМЕСЕНАТА ГИМНАЗИЯ ЗА ЧУЖДИ ЕЗИЦИ В ЛОВЕЧ

ГЬОНЧО ГЬОКОВ - ВИПУСК 1962 НА "ФРЕДЕРИК ЖОЛИО-КЮРИ

Няма профил във Фейсбук.

***

В смесената гимназия за чужди езици град Ловеч. 

В писмото, което получих, че съм приет за ученик в Езиковата гимназия (СГЧЕ) в  Ловеч, имаше списък на нещата, с които трябва да се снабдим за училището (шинел, куртка, шапка, панталони, обувки, ризи, пуловери, бельо, четка и паста за зъби и др.).

Като днес си спомням, как обикалях магазините в Стара Загора  за да намеря черни обувки. Никъде не открих такива. Накрая купих червени обувки. Един циганин – ваксаджия ги пребоядиса в черно. За Ловеч заминахме с братовчедка ми Недка, придружени от нашите бащи. С две смени на влака, в Горна Оряховица и на гара Левски. Дълго и мъчително пътуване. 

Попаднах в подготвителен „Б“ френски клас, с класен ръководител др. Живка Стоева (Костадинова) и възпитател Кирил Костадинов, неин съпруг. Директор на гимназията беше др. Инджов, зам. директор и отговарящ за френския отдел – др. Мусева. Те ни изглеждаха недосегаемо високо в йерархията. Езиковата гимназия имаше огромен авторитет в страната. Радиостанция „Свободна Европа“ непрекъснато тръбеше, че там се подготвят „червените вълчета“. 

В класа бяхме десет момчета: Сашо Ковачев, Емил–Виниций Петров и Христо Дренчев от София, Никола Петков от Берковица, Филип Гърков от Якоруда, Георги Видев от Грудово (сега Средец), Петър Пенев от Ковачевец Поповско, Руси Марков от с. Дълбоки Старозагорско, Йордан Галчев от гара Пирин и моя милост. Имахме шестнадесет момичета: Цветана Ангелова от Силистра, Станка  Азманова  от с. Стожер, Мария Манолова и Дияна Радева от Каблешково, Цветана Хаджиценева от Якоруда, Василка Тошева от Грамада, Анета Миховска и Красимира Дерменджиева от София, Лиляна Владинова от Мездра, Веска Георгиева от Свищовско, Богдана Сеферинова и Цветана Цветкова от Враца, Нели Нончева от Карловско, Мария Минкова от Русе и др.

Подобен беше състава не само на подготвителен „А“ френски клас, но и на всички класове от френския и немския отдел на гимназията. 

Шестима от нашия клас бяха сираци, бащите на трима бяха убити антифашисти и на другите трима бяха загинали в Отечествената война срещу фашистка Германия. 

Класната ни стая се намираше в американската сграда, в която се помещаваха и спалните на момичетата.

Започнахме учебната година  надъхани с огромно желание бързо да усвоим френския език. Седнах на първия чин отляво, а Руси Марков отдясно, до прозореца. Всеки ден, включително и в събота учихме по 4-5 часа френски език по 50 – 60 нови думи, четене, диктовки, съчинения. Уроците се учеха наизуст: спомням си един от уроците...

„Jeanne et Marie arrivent a la gare avec des valises et des sacs“

Френският език е много богат, точен, мелодичен, красив и много труден. Да не говорим за правописа, не можеш да го научиш, ако не го заобичаш искрено.  Всички знаехме, че френският език е носител на голяма цивилизация, богата култура и литература, със световно значение в международните отношения. 

По френска граматика имахме уроци с г-н Мерво, а по произношение с г-н Роже Гайяр – член на френската комунистическа партия, бъдещ ректор на Университета в Хаити. С богата култура  и ерудиция, невероятно всеотдаен, той ни вземаше индивидуално в извънкласното време, за да четем и рецитираме стихове на френски език с цел да подобрим произношението си.

Още помня част от стихотворение, научено при него:

„Il bruine, il bruine, il bruine,

J‘entends une triste chanson

la pluie la chante elle meme

une fine pluie d‘automne…“

Др. Стоева преживяваше повече от нас допуснатите грешки. Изпадаше в нервна криза при допускане на граматически грешки с предлога на даден глагол. Такъв беше случаят с „remplir avec“ вместо правилното „remplir de“.

Имахме часове по физическо възпитание с др. Присидашки и по пеене. Спортувахме много. Играехме футбол и баскетбол. Гимназията имаше много добри отбори по баскетбол, волейбол, гимнастика и лека атлетика. В Ловеч се  запалих по баскетбола и с момчетата от нашия клас – Никола Петков, Сашо Ковачев, Руси Марков, Христо Дренчев и Иван Колев от подготвителен „А“ френски клас направихме отбор.

Избраха ме за секретар на комсомолската организация на класа. Водехме редовен  организационен живот. По силните ученици помагаха на изоставащите. Такъв беше случаят с Йордан Галчев, който искаше да се върне в гара Пирин и не искаше да учи в гимназията. 

Новината за изстрелването в орбита на 04.10.1957 на първия съветски спътник беше посрещната с голямо въодушевление. Стояхме по нощите да го наблюдаваме как кръжи в небето, цъкахме с езици, чувствахме, че светът навлиза в нова  научно-технологична ера. Битовите условия бяха нормални за онзи исторически период.

Бяхме седем момчета  от класа в самостоятелна спалня, отопление с печка. Без топла  вода. Баня, веднъж  седмично. След игра се къпехме със студена вода. Всяка сутрин, цялата гимназия, общо 288 ученика се строявахме на плаца, за да правим утринна гимнастика под ръководството на Валентин Русков от 11-ти френски клас. Всички се познавахме. Имаше голям искрен респект. Предчувствахме, че в бъдеще ще се  движим в кариерата. Така и стана.  В  министерствата на Външните работи, на Външната търговия, в Търговските централи, в Разузнавателните и Контраразузнавателните служби, Телевизия, Радио, Комитета по култура, Посолства, Търговско представителство – навсякъде езиковец срещаше свои бивши съученици.

Незабравимо събитие в живота на всеки от нас беше  фестивалът на гимназията, който се провеждаше през месец февруари всяка година.

Подготвителните „А“ и „Б“ френски класове участваха заедно. Венецът на нашата програма беше „танцът на розоберачките“, подготвен от Красимира Дерменджиева, която в последствие завърши ВИТИЗ и стана театрална актриса. С бурни овации беше изпратена и Веска Георгиева за изпълнената от нея песен „Снощи си минах, поминах, покрай Битолските казарми“. Моето лично участие  се изрази в рецитирането на стихотворението: „Il bruine, il bruine“. Голямо впечатление  ни направи изпълнената от 10-ти френски клас песен: „C‘est a l’aube“ и на Георги Минев от 11-ти немски руската: „Врагу не сдаеться наш гордый Варяг“.

Ловеч беше доста по-малък от Стара Загора, но интересно разположен край река Осъм, с покрития мост над реката, строен от Кольо Фичето и с възрожденския квартал „Вароша“. 

Излизането в града беше свързано с покупки и ходене на кино. Беше забранено да се къпем в реката и за нарушаване на забраната се намаляваше поведението. За софиянци, израснали на асфалта и паветата, това беше голямо предизвикателство. Те жадуваха за допир с природата. 

Особено изобретателен беше Емил – Виниций Петров – син на царски офицер, загинал на фронта и майка – голяма красавица преводач по френски език. Когато го хванаха да се къпе в реката, Емил обясни, че хулиганите му откраднали шапката и се наложило да се съблече, за да мине реката и ги догони.

След гимназията с Емил – Виниций бяхме в един взвод в казармата. Беше вече работил като инженер една година с група английски специалисти. Същите непрекъснато се подигравали на българите, че били прости и изостанали. Емил, с присъщата му изобретателност, решил да им погоди номер. Стривал коркови тапи и ги добавял към кафето им. Англичаните се виждали в чудо. Не можели да се сдържан и непрекъснато пускали шумни газове, а българите около тях им се смеели на културата и възпитанието.

Учебната година вървеше към своя край. Дойде пролетта. Цъфнаха люляците. Георги Рангелов от 11-ти френски клас, с пъргав ум и чувство за хумор, ни питаше: „Краставиците поскъпват, какво да се прави с таратора?“ Носеше се песента на влюбените: 

„Месец юни бе,

чудно хубав ден,

срещнах аз девойка,

що сърцето ми плени.

И нежно й казах,

в любов й се признах

и тя ми каза „да“,

при все, че беше ученичка.

Мина месец, два

нищо не стана.

Сви се тя до мене,

като някоя цигара.

И само пепелта  / 2

същинска пепел 

от цигара.“

Образуваха се първите влюбени двойки, някои от които след години създадоха и семейства.

Резултатите от първата година в Езиковата гимназия бяха впечатляващи: научихме около 5500 – 6000 думи. Усвоихме граматическите правила на френския език, навлязохме във френската история, цивилизация и култура. Годината завърших с пълно отличие. Повече от моите съученици бяха отличници.

Създадох нови дълбоки и искрени приятелства с  Руси, Кольо, Филип, Джоренти (Георги Видев), Петър, Иван Колев и др., включително с момчета от горните класове и с момчета от немския отдел.

Не успяхме само да повлияем и да интегрираме Йордан Галчев. Той окончателно реши да се върне в гара Пирин.

Заминах за Стара Загора, където ме очакваха с нетърпение. С братовчедката Недка разговаряхме на френски език, което  беше задължително в пансиона и впечатлявахме с това нашите близки.

Бях определен за Окръжна комсомолска лагер – школа в с. Микре, заедно с комсомолските секретари на подготвителните и осмите класове. Между тях бяха Станка Желева – бъдещ дългогодишен директор на Френската гимназия във Варна, Нина Геринска – бъдещ депутат от Народното събрание и др.

Имахме жив интерес към политиката и заниманията по марксизъм-ленинизъм бяха интересни. Четях и вземах отношение. Школата се помещаваше в селското училище. Спортувахме. Всяка вечер музика, забава. Научих се да танцувам румба, до тогава можех  само да танцувам танго и валс. 

Сприятелих се с Илко Цветков Илков от Ловеч. Баща му беше директор на Библиотеката в града. С Илко си кореспондирахме повече от 10 години, след което изгубихме връзката.

Докато бяхме в школата на 14 юли 1958 избухна Революцията в Ирак. Кралят и министър-председателят Нури Саид бяха екзекутирани от армията. САЩ, Великобритания и Турция декларираха готовност и предприеха действия срещу новото републиканско иракско правителство. Съветският съюз остро реагира на тези заплахи и заплаши Турция с употреба  на сила, което спаси иракската революция и показа силата и влиянието на съветската мощ в света.

В края на юли се върнахме в Ловеч и тук научихме невероятната новина – френският отдел се местеше във Варна и се обособяваше като самостоятелна френска езикова гимназия. От учителите и възпитателите за Варна заминаваха: Живка Стоева, Кирил Костадинов, Мария Арабаджиева – възпитателка по френски език, Васил Василев – възпитател по френски език, г-н Мерво, Цветана Георгиева – учител по физика и Бойо Боев – учител по химия, биология, анатомия и геология.

 

 

 

 

1959 – 1960. В 9-ти „Б“ КЛАС - ВЪВ ФРЕНСКАТА ГИМНАЗИЯ ФРЕДЕРИК ЖОЛИО КЮРИ

Из книгата "Летопис по избрания път" на Гьончо Гьоков, випуск 1962.

***

Месец септември 1959, отново във Варна, вече съм ученик  в 9-ти „Б“. Класът има същия състав, но в гимназията настъпиха промени.

В подготвителен клас са приети четири нови подготвителни паралелки – а, б, в и г. Общо деветдесет – сто души нови ученици. Значителни промени има и в преподавателското тяло:

- По български език и литература – др. Гана Балканска от Варна;

- По математика – др. Гинка Христова от Севлиевско;

- По химия – др. Атанас Ненчев от Пазарджик ;

- По физика – др. Илия Иванов от Видин;

- По френски език – г-н Роже Катоар от Алжир и др. Васил Василев.

Първата учебна седмица започнахме преговор на материала по отделните предмети, това е особено важно и необходимо по математика, физика и химия.

След това цялата гимназия заминахме на бригада, групирани по две паралелки в отделно село. Нашият 9-ти „Б“ беше в една група с подготвителен „В“ клас и замина за село Яребична, разположено на около 10-15 км от Варна.

Задачата ни беше да берем царевица. Настаниха ни по двама души в отделни семейства. Двамата с Никола Петков (Коки) бяхме настанени във втората или третата къща при влизане от Варна в селото, от лявата страна. 

Населението беше значително по-изостанало от това в Малко Тръново и другите чирпански села по отношение на битовата култура и хигиената.

Ръководеха ни класните преподаватели. Нашият клас вече имаше нов класен в лицето на др. Атанас Ненчев, четиридесетгодишен, от град Пазарджик, завършил специалност химия в Софийския университет. Той ни остана класен ръководител до 11-ти клас включително.

В процеса на брането на царевицата отделяхме кочаните от стъблата и ги събирахме на купища, бързо се опознахме с новите подготва – Победа и Валя от Варна, Калинка от Силистра, Ася от Провадия, Зина от Павликени, Румен Златев от Варна, Иван Коджабашев от Белица и др.

ТКЗС-то ни осигуряваше храната. След вечеря се събирахме в центъра на селото, където се организираше танцова забава. При „дами канят“ пред мен се изправи Зина и ме покани. Имаше бяла кожа, тъмно-кафяви очи, черна коса, стройна, с дяволит поглед.

Следващите танци тя танцува с Иван Коджабашев. Наблюдавах я и ми хареса. Взех една шапка, сложих я на главата на Иван и му я отнех. Така започна нашето приятелство със Зина, което продължи през цялата година.

Песента, която пеехме непрекъснато в Яребична беше:

„По обичаю древнерусскому

По обичаю петербургскому

Мы не можем жить без шампанского

И без табора, без цыганского

Очи черные, непокорные...“

Бригадата продължи две седмици, после натовариха двата класа на един камион ЗИС и ни върнаха във Варна.

Бяхме доста по-различни, в сравнение с предишната учебна година. Познавахме обстановката и се ориентирахме във всичко, за разлика от новите ни преподаватели, чувствахме се пораснали, уверени в себе си.

Новите ни учители изпитаха немалко мъки, преди да се наложат с професионализма и човешките си качества и  спечелят нашето уважение и любов. 

 Гинка Христова – преподавател по математика, съвсем млада, седем-осем години по-голяма от нас, беше непрекъснато репликирана с многобройни опити да ѝ доказваме, че задачите не излизат. Понякога се смущаваше и губеше увереност в себе си, но в болшинството от случаите действаше принципно и  праволинейно и се утвърди като успешен учител. 

Спомням си следния случай. Изпитваше на дъската Сашо Ковачев, да докаже теоремата на Питагор: a2  +  b2  = c2. Сашо доказа теоремата, но не се сети за названието ѝ. Тогава Христо Дренчев запя“ „Алели катети, хи-по-те-ну-за“ и класът продължи „Пи-та-го-ра“ и Сашо с победоносен глас заяви – Питагоровата теорема!

Накрая я заобичахме и станахме приятели с нея за цял живот.  

Гана Балканска беше изключително фин и деликатен човек, голям познавач на българската и европейската литература. Защитаваше тезата, че велики литературни произведения могат да създават само автори с висок човешки морал и качества. Като контрапункт ѝ давахме пример с френския средновековен поет от XV- ти век Франсоа Вийон, осъден и обесен като криминален престъпник.

Гана Балканска се отнасяше с голяма любов към нас. Окуражаваше тези, които показваха, че имат перо, както и тези, на които явно им липсваха възможности. На едно класно, по разказа „Индже“ на Йордан Йовков, бях написал интересна и вълнуваща тема и по инициатива на др. Балканска, темата бе прочетена и в другите класове. Получих много поздравления.

В нашия клас най-надарени по литература бяха Анета Миховска, Филип Гърков, Руси Марков, Никола Петков, Красимира Дерменджиева.

Гана Балканска умело ни провокираше в споровете на литературни теми, с което задълбочаваше нашия интерес в тази област и амбицията да бъдем на по-високо ниво. След спор за творчеството на Никола Вапцаров, поех ангажимент да науча наизуст неговите стихотворения „Вяра“ и „Романтика“ и да ги рецитирам пред класа, което и направих.

Придобитите знания по български език и литература и по литературата на европейските страни се оказаха безценни за тези от нас, които продължиха кариерното си развитие в областта на културата и на международните отношения.

Повече от интересна беше личността на Роже Катоар – четиридесетгодишен, французин от Департамента Алжир, член на френската компартия, директор на лицей в гр. Алжир, шампион на Алжир по хвърляне на диск и на 400 метра плуване – кроул.

На 1-ви ноември 1954 година в Алжир избухна алжирската революция за национална независимост. Левите сили се обявиха за даване независимост на тази страна. Десните сили, командването на армията и болшинството от установилите се в Алжир французи (pieds noirs) бяха за ликвидиране на съпротивата и оставането на Алжир във Френската република.

През месец май 1958 година генерал де Гол се върна на власт във Франция и се обяви за деколонизация на френските отвъдморски територии, включително Алжир.

Настъпи хаос. Френските парашутисти в Алжир и OAS – Оrganisation de l'armée secrète на местното френско население започнаха терор срещу всички, обявиха се за независимост на Алжир.

В тази обстановка Роже Катоар е бил принуден да мине в нелегалност. Пристигна като политически емигрант в България. Представите му за социализъм надхвърляха реалността в България. Не можеше да повярва, че в социалистическа страна учениците могат да преписват, да лъжат, а хората да са неучтиви и да се карат.

Катоар имаше красива спортна осанка. Стотици хора го наблюдаваха, когато плуваше кроул на Централния плаж. Той бе и авторът на химна на гимназията ни „Beau Lycée Joliot-Curie“.

Всеобщ наш любимец, оказал влияние върху нашето формиране като самостоятелно мислещи личности. Имаше приятелство с Гана Балканска, което, както е известно, в български условия обикновено възбуждаше завист и клюки.

По френски език ни преподаваше и Иван Иванов, около 45 годишен ерген, зам. директор на гимназията, завършил университет н Падуа – Италия. Работеше върху превода от староиталиански език на български на Дантевия „Ад“. Книгата излезе от печат в средата на шестдесетте години.

Запомнил съм негов разказ за студентските години, който започваше така: „Quand j‘etais a Padoue j‘ai  mangé des patates douces. „Est-сe que vous savez ce que sont les patates douces? “ и за „Ponte dei sospiri“.

Когато урокът ни омръзнеше, някой от нас казваше на френски: 

- Camarade Ivanov, racontez-nous de votre sejour en Italie. Est-ce que vous avez mangé la-bas des patates douces? – другарю Иванов, разкажете ни за вашия престой в Италия, ядохте ли там сладки картофи?

Иванов бе обаятелна и високо ерудирана личност. Ние имахме големи симпатии и любов към него, които времето не е изтрило от нашата памет

Класният ни ръководител и преподавател по химия, др. Атанас Ненчев, беше като магьосник и магнит, така ни увличаше да изучаваме неговия предмет. Държеше се с нас дружелюбно, грижовно. Служеше като отдушник, винаги ни закриляше в Педагогическия съвет и умело използваше някои свои колеги, за неутрализиране предложенията за намаляване на поведения. 

Дълги години след завършване на гимназията, си кореспондирах с него и приемах неговите съвети, които животът потвърди.

През годината 1959 – 1960, като цяло, учебният процес протече нормално в съответствие с програмите на отделните предмети. Наред с френския, усилено изучавахме руски и английски език, българска литература, математика, физика, химия и други.

Учехме с желание, усърдно, с амбиция да се изявим и да получим трайни знания. Такава беше атмосферата в цялата гимназия. Авторитетът сред съученици и преподаватели, статутът на всеки от нас, се градеше на първо място от резултатите в учебния процес и след това от резултатите в областта на спорта и художествената самодейност.

Редките изключения бяха за тези, които притежаваха ярки артистични способности, като например Първан Захариев, който остави незабравими спомени със своите певчески изпълнения.

В гимназията беше създадена система за политическа просвета. Ерудирани и политически будни момичета и момчета от горните класове бяха избирани за ръководители на заниманията по политическа просвета на отделните класове.

Заниманията се провеждаха два пъти месечно, след вечеря и траеха по шестдесет минути.

Бях определен да водя заниманията на подготвителен „В“ клас, в който беше и Зина. В продължение на три учебни години ръководех политическата просвета на този клас.

Учкомът на ДКМС ни препоръчваше теми, като “История на младежкото революционно движение в България“, „История на град Варна“, „Подготовка и избухване на Априлското въстание през 1876 година“ и др.

Живеехме в динамичен и бурен свят. Освен крайно опасното за бъдещето на света противопоставяне на социалистическите страни, начело със СССР срещу капиталистическите страни, начело със САЩ, останалият свят бързо се променяше.

На политическата карта на света се появиха 60 – 70 нови независими страни – в Азия, Африка и островите в Атлантически и Тихи океан, които бяха колонии на Великобритания, Франция, Белгия, Холандия, Испания, Португалия.

Това бяха Индия, Пакистан, Бангладеш, Цейлон, Индонезия, арабските и африканските страни и др. Египет, начело с Гамал Абдел Насър мобилизираше целия арабски свят и търсеше своето място в условията на новия световен ред тогава.

Пред очите на целия свят и със съучастничеството на Запада, в белгийско Конго – сега Заир – беше публично убит неговия законен министър-председател Патрис Лумумба.

Епохална победа постигна Кубинската революция начело с Фидел Кастро. Куба стана символ, остров на свободата. 

Отблизо следяхме революцията в Алжир и войната във Виетнам.

Всичко това ставаше пред нашите очи, предизвикваше чувство на съпричастност, на симпатия, на любов и омраза. Сутрин се събуждахме с кубинската песен la Reforma agrarian и пр.

Изпитвахме огромни симпатии към Фидел Кастро и Ернесто Че Гевара. На много места в гимназията се появиха надписи „A bas OAS“ – Долу ОАС – терористична организация в Алжир, обявила се срещу независимостта на страната.

Не приемахме еднозначно новия съветски държавен ръководител Никита Хрушчов. Изглеждаше комично да разобличаваш култа към личността на Сталин и в същото време да градиш култ към собствената си личност.

И най-важното, всички знаеха и на всички бе ясно: Червената армия и СССР победиха фашистка Германия под ръководството на Сталин. И тази епохална победа никой не можеше да му я отнеме.

С моите съученици – Руси, Кольо, Филип, Иван Колев, Пеци, Джоренти, Дивака, Тенчо, Кирил Коцалиев, Пеньо Костадинов и много други, непрекъснато обсъждахме политическите събития в света, включително и огромното влияние на комунистическите партии във Франция и Италия.

Бяхме незрели, но искрени и винаги се стараехме да бъдем на страната на угнетените, на борещите се за свобода и независимост, на тържеството на правдата.

Спортуването заемаше значителна част от свободното ни време. Бяхме разпределени на групи, съгласно интереса към съответния вид спорт.

- На футбол играеха Йордан Кожухаров – Певчо от XI-ти клас, Пеци, Тенчо, Жанчо и много друго;

- На волейбол – групата на Хирито и Митко Червения;

- На баскетбол – нашият клас плюс Пеньо Костадинов и Иван Колев и често при нас се включваше Чури – Мария Алексиева.

Момичетата също спортуваха, основно волейбол, баскетбол и лека атлетика.

В морето се къпехме до късна есен. При спокойно и топло време влизахме далеко навътре заедно с отличните плувци, нашите учители Бойо Боев, Иван Иванов и Васил Василев.

Отлични плувци от нас бяха Никола Петков, Григори Спасов, Симеон Ляпчев. С Христо Дренчев и Христо Митков – Дивака бяхме по-слаби от тях, но без проблем плувахме по 1.5 – 2 километра. За съжаление, някои от нашите съученици така и не успяха да се научат да плуват.

Др. Илия Божков продължи създадената традиция за колективни посещения на културни мероприятия – оперни и театрални спектакли, концерти – месечно организираше най-малко две такива естетически развлечения.

През почивните дни ходехме с приятелките си на кино и много често на разходка в Морската градина. Обичахме да ходим до паметника на френските войници от Кримската война 1853 – 1856, починали от холера във Варна.

Този паметник вече го няма и не само него.

Започнахме да излизаме в града без разрешение. Имаше две пътеки, които са още в главата ми. Ходехме в спортния салон на ВИНС през зимата, да вдигаме тежести и да играем на гимнастическите уреди.

Вечерно време, с Кольо, Руси, Джоренти и други, ходехме на мачове на баскетболния отбор на Черно море със софийски и други отбори. В него играеха Аенски, Малкото и Голямото Тенеке и други. По-късно Малкото тенеке се ожени в Одеса за рускиня, която ни стана възпитателка в пансиона. Тя е майка на артистката Деси Тенекеджиева.

При излизанията си купувахме сладки гевреци, единствени в България тогава и, разбира се, вкусен варненски бюрек.

Руси Марков, Никола Петков, Христо Митков – Дивака и други започнаха да пишат стихове. Руси, който остана до края на живота си един от най-близките ми искрени и верни приятели, човек с дълбока емоционалност,  в девети клас се влюби в Илка от горния клас. Илка бе изтънчена, грациозна, красива, артистична и пишеше стихове. Беше солистка на хора. Пееше на фестивалите. Руси изпадна в депресия и с Кольо положихме много усиля да излезе от нея.

След завършване на гимназията, Илка започна работа в БГА „Балкан“ като стюардеса. Омъжи се за белгиец и се установи в Белгия, където по-късно, съвсем млада, се самоуби.

Опитващи се да стихоплетстват поети имаше във всеки клас. Голямо впечатление на правеха стиховете на Пеньо Пенев, изгряващата нова звезда в блъгарската поезия.

Много спорове възбуди статията на генерал Крум Радонов за ролята на Елисавета Багряна в съдебния процес срещу Никола Вапцаров и осъждането му на смърт чрез разстрел. В коридорите на гимназията бяха окачени портретите на най-големите български поети и писатели, между които и на Дора Габе и Елисавета Багряна.

Негодувахме и искахме да свалим нейния портрет, но др. Гана Балканска внимателно ни успокои и убеди да не правим това.

Ако все пак опитващите да пишат стихове бяха малцинство сред нас, то любители на музиката бяхме почти всички. Всяка сутрин, в 6.30 часа се включваше радиоуредбата, която ни събуждаше с кубинската „Ла реформа аграриа“ или някоя друга мобилизираща песен.

Всички бяхме гледали „Певецът от Мексико“ с Луис Мариано и Бурвил. Песните от филма ни бяха станали любими. Като големи изпълнители на „Мексико, Мексико“ се изявиха учителите Бойо Боев и Васил Василев, особено когато се къпеха в банята.

Спомням си, че след връщането ни от екскурзията в Одеса през май 1959, цялата гимназия пееше: 

- „Buona sera signorina, buona sera“;

- „Souvenirs, souvenirs“;

- „Nous aurons beaucoup d‘enfants, c‘est ecrit dans le ciel... quatre filles et trois garcons, c‘est ecrit dans le ciel. Nous vivrons jusqu‘a cent ans, c‘est ecrit, c‘est ecrit dans le ciel...“   

Изгряваше звездата на Емил Димитров. Бяхме захласнати по неговата „Само тази нощ“. Обичахме песните на френските изпълнители Едит Пиаф, Далида, Джони Холидей. Никой от нас не е забравил неговата:

„Sur le boulevard, je rentre le soir, je cherche une fille, eh, eh, je cherche une tres jolie...“

Любимци ни бяха и Пол Анка – с песните „Даяна“ и „I love you baby“ и основно Елвис Пресли. Голям поклонник на Елвис беше Григорий Спасов – Гризаната. Имаше всичките му песни, записани на магнетофон и в свободното време се събирахме при него на групи – на групи – за да го слушаме.

Като добър изпълнител на роковете на Елвис се изяви Симеон Ляпчев – Дървото. Заедно с Гризаната, Стефан Лалев от Свищов и Александър Георгиев от Бистрица, образува музикална група, която жънеше успехи на ежегодните фестивали и празници.

С голяма любов се ползваше руската и съветската музика. В нашия клас бяхме очаровани от изпълнението на Цветанка Ангелова от Силистра на:

„Пой скрипка моя, пой, раскажи как солнышко смеется, расскажи ты, ей, о любви моей, можно быть она еще вернется“. Във въздуха се носеха непрекъснато любимите ни „Подмосковные вечера“ и марша „Путь, путь, путь“ на Соловьев-Седой, който пееше цялата гимназия, заедно с „Тих бял Дунав“, „Nous sommes la jeune France, nous sommes la garde de la Patrie“ и др.

Растяхме с чувството, че нашето поколение е призвано от историята да превземе света и имахме основание за това.

Наближаваше краят на учебната година. На втори май 1959, заедно с Никола Петков, Христо Дренчев и Филип Гърков отидохме на Дяволското мостче, на Централния плаж, да се къпем в морето.

Топъл слънчев майски ден, но морската вода беше още студена.

Затичах се и се хвърлих от Дяволското мостче с главата надолу. Стана нещо, което и досега не мога да си обясня. За части от секундата, като на филмова лента, видях целия си живот, своето погребение и плача на майка ми. Опитах се да се изправя, почти нямах сили. Ръцете отказаха да се подчинят. Водата се оказа дълбока до коленете. Бях си забил главата в пясъчното дъно. През зимата морето бе натрупало пясък от дълбочината около метър и половина – два метра.

Изнесоха ме на брега. Христо Дренчев избяга. Коки и Филип извикаха линейка. Закараха ме в Окръжна болница. Д-р Пискюлев ме прегледа и каза: „Момчето има късмет. На хиляда подобни случая един оживява и се възстановява. Останалите или умират на място или се парализират за цял живот“. Разпореди на сестрата да донесе бинтове и двамата започнаха веднага да ме бинтоват. 

Заповядаха да лежа на гръб и да не мърдам, за да не се парализирам. Ръцете ми нямаха сили да повдигнат чаршафа, с който ме завиха. До вечерта ме гипсираха целия – от главата до кръста.

В болницата останах петнадесет – двадесет дни. Започнах леко да възстановявам силата в ръцете си. 

Моите съученици от класа и Зина идваха на свиждане. От Стара Загора дойде чичо Ганьо с мотор. Баща ме беше в болница през това време.

Започнах да се притеснявам. Всеки ден губех учебен материал. Върнах се в гимназията. Настаниха ме в стационара и в края на м. май свалиха гипса. Руси ме заведе на гръцката баня в града, да се изкъпя.

Когато човек изпадне в такова здравословно състояние, какви ли не мисли му минават през главата. Станах неуверен в своите качества и способности. От прозореца на спалнята наблюдавах къщата от другата страна на улицата срещу гимназията. Там живееше Незабравка – копие на Марина Влади от филма „Вещицата“.

Наблюдавах Незабравка всеки ден. Тя беше може би най-красивото момиче във Варна, а може би и в България. Мислех си, че в това състояние никога няма да мога да я заинтригувам в разговор. Започнах да намирам воля, за да не изпадна в униние.

Като дете, всички повтаряха, че съм роден под щастлива звезда, защото съм останал здрав и невредим след боя над бременната с мен майка във фашистката полиция. Този начин на разсъждение ми даде сила и вече в края на учебната година, която завърших с напрежение, но само с две петици, можех да правя една лицева опора. Преди инцидента правех около шестдесет.

Поради здравословното ми състояние, Педагогическият съвет ме утвърди за почивка във Варненския средношколски лагер в Берковица. Другият представител на гимназията в лагера беше Валя Бояджиева, дъщеря на кмета на Варна.